If winter comes, can spring be far behind?*

Привечер листата на дърветата са застинали, мътнозелени, те стоят неподвижно, отпуснати и уморени. Обгръщат се със спускащия се мрак, сякаш искат да го наметнат върху себе си като шал, да се завият с него като с одеало.

Вятърът, който ги раздвижва, и оживява и им носи глътки свеж въздух, е отминал, полетял е надалеч, играе си с листата на нечии други дървета, шумоли в нечии други корони, закачливо гъделичка перцата на други птички, струпали се по други клони за своя ежедневен писукащ концерт.

Слънцето, което ги стопля и изсветлява зеленото им до тюркоазено или тревисто зелено, се оттегля с бързи крачки, като събира едно по едно всяко петънце светлинка към себе си и прибира постепенно и последната сянка, увила се около дънера. То топли други листенца по други дървета сега.

Дъджът не барабани по тях, не подскача капка по капка от едно на друго, не се увива в тънки вадички, които се процеждат бавно в ъгълчатата им, преди да полетят към земята. Дъждът отмива тъгата от застиналостта на други листа по други дървета сега.

През нощта само луната огрява на пресекулки листата - някъде много нависоко облаците танцуват около нея, раждвижвани от невидим вятър.

Около дънерите, под притихналите тъмни клони, няколко жълто-ръждиви листа, първи усетили дъха на есента, са паднали сгърчени от студенината му.

А утре? Ще изгрее ли слънцето, ще се втурне ли вятърът да разроши листата, ще ги наръси ли със сладка роса дъждът, ще долетят ли птички да се сгушат между тях? Ще се изпълнят ли със зеленина или ще се сгърчат едно по едно и ще се отпуснат съсухрени на земята?

Утре... друг ден, друга история, друг живот.

*If winter comes, can spring be far behind?
Ако се задава зима, нима далеч е пролетта? - стихотворение на Пърси Б. Шели

Домът на киното търси качествените, не касовите филми

В настоящата поредица "Зад кулисите на София Филм Фест" продължаваме да ви представяме различни измерения от дейността на Арт Фест, както и хората, които стоят зад филмовия фестивал, чието най-ново издание се случи през март. Надяваме се чрез тях да научите любопитни факти за киното - изкуството, което ни кара да пътуваме по света чрез образите на екрана! А сега да хвърлим поглед и към Дома на киното.

Владимир Н. Трифонов е програмен мениджър на Дома на киното, който се стопанисва от "Арт Фест". Преди години се е грижил за програмацията на филмите и в несъществуващото вече кино "Център". Бил е главен редактор на сп. "Екран", програмирал е филмите на "Киномания" и редактира авто- и биографични книги от поредицата "Амаркорд", посветени на личности от света на киното.

От колко време работиш в Дома на киното и в какво се състои работата ти?

Владимир Н. Трифонов: Работя в Дома на киното от края на декември 2007 като програмен мениджър – работа, която вършех и преди това в продължение на 4 години в кино "Център". Просто продължавам да измислям и осъществявам филмови събития, стараейки се да ги предложа на зрителите по достатъчно добър начин, за да можем да привлечем повече от тях.

По време на София Филм Фест Домът на киното е един от основните киносалони, в които текат фестивалните прожекции, организират се срещи с фестивалните гости, както и изложби (тази година снимките на Зигфрид, например). На какъв принцип правите програмацията за киното по време на фестивала - нарочно ли насочвате определени филми към него, а съответно и определени срещи с гости?

Програмната схема на София Филм Фест се прави персонално от Стефан Китанов – в последните две години изборът му е конкурсната програма да се случва при нас, което ни прави и най-натовареното откъм гости и представяния кино: стигали сме и до 6 подобни разговора на ден, което си е сериозен екшън.

Извън София Филм Фест какъв е основният стремеж при подбора на филмите, които се прожектират в киното през годината?

Най-напред – най-доброто от все по-оредяващия откъм стойностни заглавия кинорепертоар. Той се състои от филмите, които (с изключение на тези на т. нар. "мейджър"-компании, които стигат у нас на друг принцип) българските дистрибутори са преценили, че ще се гледат у нас и са успели да договорят на изгодна цена, а не непременно от най-важните филмови събития.

Имаме куп проекти за по-малки събития – не с мащабите на СФФ или Киномания, - но реализацията им зависи както от намирането на финансиране, така и от преценката за очаквания зрителски интерес. Би било прекрасно да поддържаме нещо като постоянен фестивал (мечта на не един и двама програматори по света, като например директора на фестивала във Венеция Марко Мюлер), но това е доста скъпо начинание.

Има начини, разбира се, да бъдат договаряни важни филми, които не стигат легално у нас нито за разпространение, нито на фестивали, но това е доста сложна схема, над която в момента работим и доизкусуряваме детайлите. Може би след около година ще си проличи някакъв резултат.

Доколко може да се каже, че кино, което не набляга основно на мейнстрийм холивудски филми, като Дома на киното, е печелившо от чисто финансова гледна точка?

Подобни кина никъде по света не са печеливши, но навсякъде в Европа те имат възможност да получават субсидии на няколко нива – европейско (ние също сме членове на веригата от киносалони "Europa Cinemas"), национално, регионално и местно (общинско). У нас има един доста несъвършен механизъм за субсидии от Националния филмов център, който, може би след избора на нов директор там, има вероятност да се промени. Но всички тези субсидии се отпускат след кандидатстване на основа на резултати, т. е. никой не субсидира празно кино – трябва да докажеш, че работиш и полагаш усилия да привличаш зрители.

Разчитате ли на субсидии и финансовата подкрепа на културни институции (български и чужди)?

Определено, защото както казах и по-горе, това не е евтино начинание. Дори и програма като тази, която се прави само с филми, които имат своя разпространител за България и са налични тук, трябва да има поне някакъв елементарен рекламен бюджет.

Привличат ли се повече зрители с тематични инициативи като настоящата, Музикалното кино? Как се роди идеята за нея, колко време я организирахте и какъв е до момента интересът към нея?

Идеята отдавна зрее в раздвоеното ми съзнание на киноман и меломан. Не отне много време за организация – по-скоро доста време нямахме място в програмата да съберем всички тези филми накуп, (които, както се вижда,) а те се разпростират удобно в цели 6 седмици. Интерес определено има – може би в силния сезон зрителите на всяко от заглавията биха били двойно, но тогава трябва да намерят екран и силните некомерсиални премиери, които по правило не излизат през лятото. Кино като нашето, с един екран, няма възможност за съжаление да бъде достатъчно гъвкаво.

И последно, какъв шеф е Кита?

Кита е моето персонално вдъхновение да се занимавам с показ на филми. Навремето, когато той пое Дома на киното и организира първия Рок Филм Фест през 1993 г. - а тогава по екраните просто нямаше нищо читаво, - си казах: "Ето че можело да се показват и хубави филми"; бях дотам въодушевен, че без да го познавам, отидох и му предложих да помагам с каквото е необходимо. Той ми даде да лепя плакати и да продавам каталози на прожекциите в Летния театър. След като участвах в разработването на Euro Cinema (през 2001-02) и кино "Център" (2003-06), беше крайно време да заработим заедно, и ето че това се случи.

actualno.com, 13 август 2009

Съзерцание

Много е лесно да се дематериализираш и неусетно да се превърнеш в безплътен дух и сянка докато се разхождаш из приказни градчета като Делфт - прорязани от множество канали, свързани с прегърбени мостчета, с тесни къщи от двете им страни, леко наклонени една към друга или любопитно наведени към улицата, но с гостоприемно открити широки прозорци, които те поздравяват с неизменно подредени една до друга двойка саксии, най-често с орхидеи, или различни малки пластики.




Всяко пътуване е свързано с натрупването на толкова много нови впечатления, че е най-добре да отвориш широко сетивата си и да трупаш късчета от новата действителност, която се разкрива ту бавно и спокойно, ту шеметно и объркващо пред очите ти, навлиза в теб през ушите ти, докосваш я с пръстите си, обработваш я мисловно и я въргаляш в устата си, докато сдъвкваш всичките й парченца.

Най-добре е да бъдеш като сянка, която се носи из новото и непознато триизмерно преживяване, а не стена от собствената си същност, съвкупност от всичките натрупани до момента, на други места и по друго време спомени и опитности. Те, така или иначе, се отдръпват благоразумно, за да направят място за новото. И ако дозата е правилно премерена, винаги има място и за още нещо.

Новият свят е нетърпелив да ти се покаже, ако си готов да го попиеш като гъба. Върви, докато ти отмалеят краката и ти пресъхнат очите - тогава е време да се отпуснеш спокойно в някое кафене, да си влееш нови сили с кафе или бира, да отмориш погледа с безцелно зяпане наоколо и да запишеш набързо най-важното, което не искаш да забравяш.

Цял ден да се скиташ на едно място, насаме със себе си, е великолепно упражнение по тихо съзерцание, което изпълва със спокойствие и трупа важни запаси от положителна енергия - красиви, плътни спомени - за някои от евентуалните тягостни моменти на ежедневието.

Да оправим багажа!

Вече съм се специализирала в опаковането на багаж, имам си система и строго се придържам към нея. Това, че казвам строго вероятно няма да изненада повечето, които ме познават - особено онези, които са срещали строгия ми поглед, който хвърлям над очилата за четене.

Няма значение дали заминавам за два дни, цяла седмица или повече, дали отивам на море, за дълъг уикенд в планински курорт или ще опознавам поредната чужда страна - аз неизменно опаковам багажа си по един и същи начин.

Понеже асоциативното ми мислене надделява на логичното, аз тръгвам към една фанелка, понасям я към куфара или раницата и веднага след това се сещам за несесера с принадлежностите за баня. Но докато умувам колко клечки за уши да пъхна в него този път и дали да взема и четката и гребена, набързо взимам под мишница чехлите и сандалите, които ще нося. Днес, например, бях много затруднена в избора между фанелки с дълъг ръкав и такива с къс и затова, за да скъся собствените си мъки в чудене и да прекъсна дългия диалог наум за предимствата на едните пред другите, който рядко води до вземането на единодушно решение, особено откакто навърших 30 и Везните в мен надделяват над Лъва, напъхах огромно количество и от двете, а към тях за всеки случай подбрах и няколко шала.

Няма да се впускам в повече подробности за това какво още напъхах в багажа и защо увих ракията в най-плътния шал, важното е, че и този път приключих за по-малко от половин час, спокойна, че съм взела повече, отколкото ще ми е необходимо за една седмица.

Но да се върна на системата. Всеки път се впускам в свободно реене из апартамента и без да му мисля много-много пощипвам оттук-оттам, каквото ми хрумне. Важното е да не забавям ход, да отворя всички врати на всички стаи, да открехна всички чекмеджета и долапчета и да ги обикалям, обикалям, докато си събера всичко. Сигурно навъртам значително количество метри и е добре, че наоколо няма никой да ми се пречка в краката, нито да ми обърква мислите с въпроси от рода на: "Взе ли това?" "А не е ли добре да вземеш и онова, в случай, че...?"

Най-хубавото на опаковането е, че след него предстои път. Утре той ще е към страната на лалетата и леките дроги (това, второто, мама да не го чете). За случая специално съм си лакирала ноктите в оранжево. Май Холандия е 19-тата страна в моя международен паспорт. Вече мисля за подаръците, които ще купя оттам...

Но преди това ще отида да сложа и един чадър в багажа за всеки случай.

Прекрасните съботни утрини...

... когато се събуждам за първи път през седмицата без алармата на телефона си и мога бавно, бавно, бавно да се разсънвам, докато пак се унасям, леко подремвам и пак се разбуждам. Когато умората от изминалата седмица се изпарява толкова окончателно, колкото бавно съм се разсънила.

Чака ме цял ден на каквото си пожелая - сладък мързел, например, който започва със сваряването на огромна чаша турско кафе в старото семейно джезве и измайсторяването на два сандвича - понеже хладилникът е полупразен предотпускно, само с пикантна салата, резенчета домат и две маслинки за красота.

После следва настаняване пред компютъра, където съм свалила поредната романтична комедия или поредната Оскарова драма от преди 2-3 години, която съм пропуснала да гледам тогава. Може и няколко серии на "Сексът и градът", които съм гледала вече безкрай много пъти. Съботните утрини определено са за леки филмови срещи. Усмивка, сълза и пак усмивка.

А после може да погледна към къщата си и да се заиграя с домакинската работа из нея. След пускането на перални и замитането на следите от безразборното пребиваване в нея през седмичните вечери, мога да изляза на терсата и да прекарам един час в упорито плевене, поливане, освежаване и преподреждане на цветята. Преди това или след това мога да се повъртя покрай печката и да си сготвя нещо, за което през седмицата нямам време.

Следобедът мога да посветя на срещи с приятелки или на отпускане на дивана с книжка...

Всъщност както си искам, нали е събота, а утре е неделя и свободата да правя каквото си искам, продължава чак до понеделник.