Нищо лично

Така се случва, че приемаме повечето събития лично. Както и отношението на другите към нас. А нищо не се случва извън нас. Затова и има толкова недоразумения и разочарования – трудно е да приемем, че всичко, което сме и правим, получаваме или губим, намираме или забравяме, откриваме или загърбваме, излиза от нас и се връща към нас обратно.

Действителността наистина е единична и уникална проекция на всяко отделно съзнание и подсъзнание, стремежи и надежди, страхове и травми. Никой друг не ни е виновен за това, че страдаме. Никой друг не е отговорен и за това, че сме щастливи. Никой друг не ни е виновен за това, че сме се провалили. И никой друг не заслужава овации за това, че сме успели.

Защо ли?

Защото всеки човек стои на своя мост към другите и може да извърви сам само половината от пътя. Ако пожелаеш да извървиш останалата част към него ще спечелиш или ще изгубиш; ще се зарадваш или ще пострадаш; ще получиш или ще ти се отнеме нещо. И не е ли прекрасно това? Хем успокоително, хем тъжно, но всъщност дълбоко вярно.

Или както го чух няколко пъти около една маса в „Слънце Луна” миналата седмица – просто това са фактите. Хубаво е да знаем, че отговорността за всичко е наша.