Стълбището

Привечер, или много рано сутрин - но много рано сутрин съм я виждала само два пъти, все на Нова Година - Стълбището придобива най-романтичен вид. Излъчва меко сиво-синьо сияние и изглежда сякаш плочките, които го красят, са застинали мирно една до друга в спокойни редици. Вероятно е било вдъхновено от много по-ярките и известни стълби на Селарон, които се намират в другия края на улицата и също като него свързват квартала Санта Тереза с долната част на града - тази, в подножието на хилядите хълмове на Рио. Всъщност, не съм ги броила, може и да не са хиляди, но пък не са и един или два, нито дори само двайсет и три. 

Едната разлика между него и стъпалата на Селарон е, че то е дело на безименен майстор, който, въпреки че редовно го обгрижва, не се радва на почитатели от цял свят, а само на не честите и скромни дарения на спускащите се или изкачващите се по Стълбището. Те му стигат за някоя и друга нова плочка или някоя и друга бира. Другата разлика е, че това е доста скромно в цветовата си палитра, но пък личи, че има замисъл в разделянето на ансамблите от плочки от площадките между тях в цветни правоъгълници и бели правоъгълници. 

В долната си част приветства минувачите с двата крайъгълни камъка, поддържащи културата на кариоките - църквата и забавленията. Отдясно има винаги свежо изписан цитат от Библията, защото на първото ниво се намира мъничка евангелистка църква. Отляво пък наскоро изгряха няколко от символите на града, сред които Арките на Лапа, статуята на Христос и полугола танцьорка на самба, точно под плаката, обясняващ, че Стълбището вече е Културно пространство. Стопанисвано от малкия фестивален блок, който се помещава тук - Драконите на Риашуело и подкрепено от официалната туристическата компания на града. Църковните обитатели са много по-тихи от тези, които идват всеки петък, за да се забавляват на някоя от тематичните прояви - ретро парти с музика от 90-те, самба за народа, танци с хореография и популярна бразилска музика на живо.

Засега няма много желаещи, но предприемчивите обитатели на третото по моите изчисления ниво-етаж на Стълбището вече извадиха скара на въглища и пекат всякакво месо на шишчета за мезе към бирата, която се лее и в долния десен край до Стълбището, в един доста мърляв бар с винаги настроен на канал с мач телевизор, и в горния десен край, където барът е значително по-приветлив, но тъй като изисква допълнителни и немалки усилия да се стигне до него, почти винаги е полупразен. Там обаче живее котаракът Чико, който е чернобял гигант и често може да бъде видян скрит зад саксиите, отдал се на блажена и заслужена дрямка.    

На върха на Стълбището има малък олтар с Дева Мария, който се заключва с катинар, вероятно, за да не бъде открадната крушката, която го осветява. Стената около него е яркосиня и е приютила няколко ангели-хранители. Една вечер към олтара дори се изкачи тържествено мъничка процесия, водена от свещеник и от художника. Беше преди Коледа, малко преди художникът да се развихри и да постави и в горния и в долния край на Стълбището две елхи от зелени пластмасови шишета. В началото те изглеждаха доста симпатично и естествено. Постепенно обаче започнаха да се покриват и с всевъзможни картички, предимно рекламни и нямащи нищо общо с Коледа, изкуствени цветя и всякакви финтифлюшки, панделки и гирлянди, докато накрая придобиха пост-модерния вид на някаква изчанчена галерийна инсталация. Но, слава Богу, мина Нова Година и те бяха деинсталирани.

Когато се качвам нагоре с пълни от пазар торби, или ако е много горещо, имам доста време да разглеждам плочковата поезия, стъпало по стъпало. Много е интересно как отдалеч всичко изглежда толкова... хармонично - това е най-точната дума, наистина. Отблизо забелязваш, че голяма част от налепената декорация всъщност е изпочупени парчета от най-различни плочки. Някои от тях са оформени като сърца, тук-там се забелязват листчетата на цветчета, има и страхотно много парченца огледало, които блещукат в сребърен ефект. Но преобладаващи са парчетата с остри ръбове, които на места сякаш разговарят помежду си - толкова добре са си паснали. На други обаче излъчват някакво неспокойствие, сякаш са били поставени там набързо, също толкова припряно е била лепната и без много-много да се подбира следващата след тях и сега на тях им е някак си неудобно да са една до друга. 

Но това, което най-много ме заинтригува, е агресивната острота отблизо, която се слива в мека и приканваща хармония отдалеч. Колкото повече мисля, толкова повече ми напомня за Бразилия, която опознавам в момента. Някой друг път ще поразсъждавам повече за това. Сега не е време, защото нощта е паднала. Под зелените чадъри от короните на дивите бадемови дръвчета цвърчат птичоци, а може би да притичва и някоя малка сива маймунка. Дилърът на незаконната игра Жого до бишо отдавна се е прибрал у дома, записал дневните залагания за нея. А, тук ще отворя една скоба. 

Колкото пъти го виждах, най-отгоре на Стълбището, под плажен чадър да седи по цял ден с някакви хартии и да записва ли, записва разни неща, които му диктуват най-различни хора, ту гол до кръста от жегата, ту отворил бутилка бира, ту с прясно обръсната глава като хиндуист до погребална клада, ту с прорасла, сивкава брада, придаваща му благороден вид, все си мислех, че това ще да е местният писач на писма. И чак се радвах, че съществуват такива старомодни професии по тези чудати места, на които се преселих. Романтичните ми представи обаче скоро бяха разбити с обяснението, че той е чисто и просто дилърът на хазартната игра, подобна на тото, от която основно се спонсорират самба школите. 

Някой ден ще си поговоря с него, тъкмо вече се заговаряме, особено когато изплувам най-отгоре в маранята, запъхтяна, а той с радостна усмивка всеки път ми казва, че тези стълби са тежки за изкачване. 

И преди да се отплесна пак - вечер е и децата са се разиграли на площадката в долната част на Стълбището. Ритат топка, разбира се. Обути в джапанки или боси. Момчета и момичета наравно. Дори едно куче притичва между шутовете. За разлика от него, рижият котарак от трето ниво предпочита да стои в близост до скарата. Никой родител, дори да наблюдава какво се случва, което ме съмнява, не изпада в ужас, че топката може да изскочи на много оживената улица Риашуело. Тя, топката, се изтърколва на нея от време на време, че дори и до другия тротоар стига, но хлапетата все някак си се промъкват между колите, защото шофьорите проявяват учудващо търпение. Къщите, наредени по протежение на Стълбището, нямат дворове и за децата няма друг избор. А родителите пийват бира и бистрят политиката, седнали на стъпалата нагоре. 

Стълбището се нарича Ладейра де Фрей Орландо, или Стълбището на брат Орландо.