Тази книга е толкова съвършена, че чак не зная какво да напиша за нея. Толкоз много ме развълнува и удиви, че чак плаках на финала й. Не е първият роман, който ме натъжи така, че да пророня сълзи, първият и май единствен беше "Мъртвата зона" на Стивън Кинг, но този е къде-къде по-добър.Изпипан, обмислен и се чете на един дъх, сякаш така е и написан. Като че ли Орхан Памук е низал разноцветни мъниста на дълга, здрава връв, а не е писал книга. Имам чувството, че е седял пред няколко коша с различни по големина, цвят и форма мъниста и е бъркал с шепи във всеки един от тях, изсипвал е пред себе си загребаното и с длан го е търкалял и размесвал пред очите си, докато е оглеждал кое след кое върви да наниже.
Или е посръбвал сладичко турско кафе и примижал от следобедното слънце, е седял на някой от кейовете на Истанбул и премятал с език в устата си топлата течност и думите, които са му хрумвали, за да изрисува с тях хем пищно, хем премерено тази богата на нюанси, трогателно простичка и затрогващо човечна история.
Хем препусках към финала, че да видя с какъв възел ще завърже дългите и предълги нанизи от сюжетни нишки и дали този възел ще е подходящо избран и достатъчно здрав, за да ги удържи да не се разпилеят, хем ми се искаше да има и още една страница, и още една глава, и още малко надежда.
Финалът обаче е великолепен, за мен последното изречение така непоколебимо осмисля всичко разказано преди него, че дори ми изглежда не като възел, а като семпло украшение, с което се закопчават завинаги нишките на наниза.
P.S. Освен човешката история, от "Музей на невинността" можете да научите толкоз много за прекрасния Истанбул през годините, от 70-те до днес и за продължаващото разбулване на турското общество и обръщането му към Запада, без обаче да помръдва корените си от Изтока.
Голям кеф е да се четат такива романи, затова, ашколсун, и аферим, и машалла и евала на Писателя!
Ето я и официалната му страница, откъдето свалих корицата на книгата.
http://www.orhanpamuk.net/default.aspx
Няма коментари:
Публикуване на коментар