Когато няма оригинал и копието (не) върши работа

"Вярно с оригинала" е моята първа среща с Абас Киаростами и неговите филми. (Не казвайте на никого, да не взема да се изложа, че чак сега това ми се случва.) Но мисля, че няма да е последната.

Сюжетът е следният:

Мъж и жена се срещат в Южна Тоскана - той е писател и представя последната си книга, посветена на копията и оригиналите в изкуството. Тя притежава малка галерия и иска на всяка цена да поговори с него. Двамата отиват с колата й до съседно селце, където подтикната от случен коментар на възрастна собственичка на кафене, жената подхваща игра и влиза в ролята на съпруга на писателя. Той, кой знае защо, след известно двоумене, се включва в нея.

Дали подтикнати от самотата си двамата провеждат разговор, който е твърде характерен за двойките, обвързани от дълго време, или използват играта, за да си кажат един на друг неща, които не биха споделили с истинските си партньори или не са намерили начин да споделят с тях, докато са били заедно - това не е толкова съществено. Основното за мен беше как, когато нещо основно ни липсва, ние сме в състояние да заблудим сами себе си като си фантазираме измислена реалност - тази, в която бихме искали да сме, а не сме по обективни причини. И как желанието ни за осъществяването на тази измислена реалност е толкова силно, че сме в състояние да се втурнем да я налагаме на случайно изпречили се пред нас хора, без да се съобразяваме с техните реалности, желания, потребности и настоящи състояния. Без да ги виждаме такива, каквито в действителност са.

Заслепена от своята нужда да засити самотата си с обич и мъжко присъствие, героинята на Жюлиет Бинош (самотна майка при това) обсебва нищо неподозиращия писател (игран естествено и органично от оперния певец Уилям Шимъл. Кой?) и попада в копие на брачни (любовни) отношения, което за нея е по-истинско от оригинала, защото оригинал така или иначе й липсва. А той, писателят, се оставя да бъде вписан в това копие, развива заедно с нея диалога в този на места безумен, на места смешен, на места трогателен, но все пак измислен сюжет. Или не съвсем?

И още нещо - отстрани винаги ни е по-лесно да видим противоречията между Неговата и Нейната гледна точка. Когато двама спорят, това е като разговор между глухи. Толкова е ясна невъзможността на всеки един от тях да се идентифицира с другия и да го разбере. Защо, след като сме толкова различни -мъжете и жените - продължаваме упорито да се стремим един към друг?