Хора, пътища, посоки

Светът е малък – само разстоянията между хората са огромни (понякога). Светът е малък, а защо тогава разстоянията между хората продължават да бъдат огромни (понякога)? Пътища – много и то не само като се обърне колата. Пътни знаци по тях също се намират. А често и светофари, зебри, тротоари. Но понякога пресичаме на червено, макар да знаем, че само на зелено е разрешено. И се озоваваме в задънена улица. Друг път се втурваме на жълто, сакън да не пропуснем да преминем отсреща. И се оказва, че е било по-добре да изчакаме светофарът да се смени, защото ако сме имали търпение да постоим малко на едно място, е можело да ни хрумне, че всъщност съвсем не искаме да пресичаме в тази посока. Понякога съвсем стриктно, спокойно и уверено пресичаме на зелено, знаем, че сме в правото си и очакваме и насреща някой да уважи нашето право. Но не щеш ли насред пътя се сблъскваме с някого, който е загърбил всякакви правила и няма никакво намерение да се съобразява с тези, според които ние се движим. След утихването на звука от удара и двамата се оттегляме в различни посоки, всеки с поомачкана броня и олющена боя. Важното е обаче огледалото за обратно виждане да ни е наред и да поглеждаме в него достатъчно често, за да знаем какво сме оставили зад гърба си, но не прекалено често, че да не видим как някой лети насреща ни, или още по-лошо – да пропуснем, че някой се движи до нас със същата скорост и в същата посока.

Понякога пътуваме с други хора в една посока, но се движим с неравномерно темпо. От нашата скорост на другите им се завива свят; от техния ритъм се изнервяме, че се придвижваме по-бавно, отколкото е възможно, защото те поглеждат вляво, когато нашият поглед е надясно, или по различен начин интерпретират пътните знаци. Понякога те дори не ги виждат, така както и ние пропускаме по някой очевиден знак. Да не говорим пък какво става, когато едните се захванат със задача, присъща откакто свят светува на другите, като тази - жена да се опитва да разчита пътна карта, докато до нея върти волана мъж, изнервен от това, че уж знае накъде отива, но не знае точно как да стигне дотам. Понякога другите искат да спрат за почивка на едно място, а ние имаме нужда да отдъхнем и презаредим на съвсем друго. Но когато се съгласим да спрем на тяхното, а след това те слязат и на нашето, хоризонтът сякаш изведнъж става по-ясен за всички ни. Освен това всеки се е учил на различна кола и с различен инструктор, и е взел книжката си по различно време и има по-опитни от нас, както и ние винаги ще бъдем пък по-опитни от други. Но истината е, че всички се учим в движение. И колко хубаво би било, ако вместо да се сърдим заради всички тези разлики по между ни, кротко все повече ги приемаме с разбиране и усмихната толерантност, особено ако сме сигурни, че имаме обща посока.