На мама, която ми позволи да замина и продължи да ме
подкрепя всеки един миг след това, дори когато се карахме, а ние се карахме
много, защото всяка дъщеря трябва да се кара с майка си, за да си извоюва
независимостта; защото бях тъжна, объркана, изгубена, разтърсена, смазана,
напълно чужда на себе си и съвсем сама. Мама не спира да ме подкрепя и за
секунда и това е повече отколкото мога да искам, може би го заслужавам, а може
би не, но не зная как да благодаря за това. Само знам, че ако някога имам
късмета да стана майка и ако успея да бъде поне наполовина такава към дъщеря
си, каквато е мама с цялата си обич към мен, дъщеря ми ще е най-голямата
късметлийка на света (след мен).
На татко, който също не ме спря, макар че първи усети накъде
отиват нещата и че ще замина и че няма връщане назад, още преди аз да го
разбера, поискам и осъзная и започна сам да плете моста, по който да се
придвижа на хиляди километри далеч от него, вместо да затвори вратата и да я
заключи. И продължава да го плете и заздравява. На татко, когото усещам всеки
ден до мен и искам да бъде поне два пъти по-щастлив от мен в момента, защото
той го заслужава. И затова му оставих и Борисчо, да го насърчава и му мърка в
това търсене.
На Колето, който ако не ме беше завел в Индия, никаква
Бразилия, още по-малко кариоки щях да преглътна току-тъй, защото кариоките са
опасни и само завършилите школата на Биг Уайт Крейзи Мен и на Буда могат са
оправят с тях. И онези, които имахме късмета да подишаме пъстрия и тежък въздух
на майка Индия, падахме в локви с биологичен състав, борихме са местни вируси с
розови хапчета, научихме се да вдигаме скандали, когато се оказвахме с фалшиви
билети за автобус и да приемаме поражението си, когато ни изгъбаркваха с пръстен
с уж скъпоценен камък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар