Лятото дойде

Лятото дойде, а зимата официално не си е отишла още. Сякаш има някакво значение. Тук дори есен не съществува, макар че си има дума и за този сезон. Вчера отворих вратата на дома и излизайки навън, ме погълна фурната, настроена на 37 градуса. Преди няколко дни бях оборудвана с леко вълнено пуловерче, но вчера ми се искаше да си смъкна кожата, ако е възможно да се поразхладя. Разбира се, всички автобуси, които трябва да вземеш през най-горещия ден, са без климатик, но за сметка това се движат крайно изнервено - шофьорите им ту позаспиват над волана, ту се стряскат и се хвърлят върху газта и спирачката настървено като пренебрегват изцяло съединителя. 

Вчера шофьорът се оказа млад, с дълга раста, падаща върху гърба му. Така се учудих като го видях, че си спомних първия път когато пред очите ми изникна елеганто облечен господин с раста до кръста, който очевидно беше офис служител. Вярно, че тук не съм виждала кой знае колко черни чиновници, освен ако не говорим за по-ниските етажи на йерархията, но пък да си черен, и елегантен и с раста, се изисква смелост. За друг такъв не се сещам да съм срещала на "сериозни" работни места, като изключим господин шофьора от вчера.

Насред силното слънце, от което усещането е, че се позапичаш равномерно от всички страни, защото топлината идва и от земята, и от небето, и от сградите наоколо, успях да доплувам до клиниката, в която трябва да си направя профилактичен преглед на гърдите. Климатизираният хлад ме поразбуди, тъкмо навреме, за да предоставя на служителката на рецепцията всичките си данни, които тя така и така има, понеже съм ги продиктувала още по телефона. Но диктуването на данните по няколко пъти на всички подобни места дава работа на много хора, така че, ако съм социално настроена, не бива да се оплаквам. Само забелязвам как за пореден път името ми е предизвикало изумление и в този картон фигурирам като Алора. 

Повикали са ме половин час по-рано, за да оформят всичките документи, но за сметка на това прегледът ми закъснява и междувременно аз пия хладка вода на корем и се чудя дали след горещия шоколад от 20 мл ще имам време и за кафе с мляко - всичко любезно предоставено от клиниката. Мога да гледам теленовелата, изливаща се от плоския екран, или пък да чета списания. Мога и да наблюдавам останалите пациентки, които като мен се чудят какво още да изпият.

После ме повикват вътре и ме инструктират къде да се съблека. Трябва да облека лек сив халат, който много добре подчертава цвета на очите ми, но за съжаление не мога да си го взема, понеже е за многократна употреба. Също така трябва да си заключа чантата и дрехите в ракличка в съблекалнята и да отнеса със себе си ключа в кабинета. Там най-после попадам на лекарка, която не се диви от името ми, а споделя, че и жената на чичо й се казва така, "което е много рядко срещано". 

Завива ме внимателно, да не би да види повече от тялото ми, отколкото прегледът предвижда и се съсредоточава върху гърдите ми. Не знам как е в държавната поликлиника в същия кабинет, на допълнителното здравно осигуряване, за което трябва да благодаря на Марсело, носи екстри. Спомням си, когато бях болна от зика, как в държавната поликлиника се изтърсих с франзела и две френски сирена в торбичка насред страдающи болни, кой с температура, кой - без, отпуснати в различни пози върху няколко редици столове. Тук е доста по-различно и спокойно.

Но, както и да е. Излизам малко след пет навън и въпреки, че слънцето клони към залез, жегата се е вкопчила в града. По улиците, на които има дървета, се усеща с някакви мънички частички от градуса по-хладно. Като никога се радвам на студа в метрото, като преди да вляза внимателно изчаквам боричкането за влизане първи във вагона да приключи с минимални жертви. Странно, че една двойка стоя през цялото време на платформата, тъкмо пред една от вратите на влака, без да помръдне, докато около нея хората се опитваха да влязат. На тази спирка минават две различни метра и те очевидно чакат другата линия, но също така очевидно обичат да бъдат блъскани, бутани и (с право) псувани, че не дават път. 

Свят голям - хора разни.   

Сега ще взема един душ, че вече съм се побразилчила и гледам поне два и половина на ден да ги докарвам, че тук е голям срам да понамирисваш. Което в тази жега не е трудно, но хората успяват да го избягват. От друга страна, да си горд, че се къпеш по три пъти на ден на 30 и плюс градуса не си е никакво геройство, а животоспасяваща необходимост, но ако се позамисля, ще открия подобни абсурди, с които българите се гордеят, без да има защо. Просто нещата са такива или онакива по тези или онези географски ширини.

А, да, сетих се - българките са най-красивите жени на света. Скъпи най-красиви българки, бягайте към Рио - тук жените хващат окото, но мъжете са направо трепач. Данчето може да потвърди. Блазе ни на всички, които плакнем очи ежедневно в меланжа от раси с хромозоми ХУ.