Идентичност

"Да избира между името на баща си и името на мъжа си не оставя жената пред голям избор." Горе-долу така звучеше изречението от "Богът на дребните неща", което съм запомнила и до днес. А уж не съм феминистка. Всъщност, феминистките дали изписват феминист, вместо феминистка, втурнали се да отстояват и отвоюват равноправието между половете с огън и меч в ръка и като премахват повечето женски родове на думи, означаващи длъжности. Не виждам как ако всичко остане само в мъжки род, ще се сдобием с повече самочувствие ние, жените. Ще натрием носовете на вас, мъжете, и така ще ви накараме, насила, че как иначе, да ни признаете за свои равни. Отклоних се. Какво ли е имала предвид Арундати Рой с това изречение не си спомням точно, мисля, че настояваше жената да си има съвсем отделно име, което да я идентифицира като самостоятелна личност, непринадлежаща нито на баща си, нито на мъжа си. В Индия очевидно е такъв проблемът на жените в тяхното кастово разделено и класифицирано общество. А при нас, западните общества, как е? Ние, жените, носим бащиното си име, с него идва и самоопределението ни към рода, но най-вече принадлежността ни към бащата, защото зад собственото име носим първо неговото собствено и после фамилното. После се омъжваме и взимаме фамилното име на съпруга си. Или демократично го допълваме към своята фамилия. Или въобще не променяме фамилията си. И какво ни носят всички тези избори? Съзнателно ли решаваме, че от утре вече ще носим фамилията на съпруга си? Няма ли баща ни да се обиди? Няма ли да проявим невярност към него, ако въпреки че го обичаме силно, въпреки че той е най-прекрасният мъж за нас, съвършеният, този, който е създал с поведението си шаблона, който налагаме върху любимия ни и се надяваме да му прилегне като пантофката на крака на Пепеляшка, ако въпреки това се откажем от името му? Ами съпругът ни, няма ли да се обиди ако не вземем неговата фамилия, ако и с това не покажем, че сме избрали него за свой спътник, за заместител на баща ни. Наистина ли женската идентичност се люшка от това да принадлежи на един мъж (баща си), към това да се отдаде на друг (на своя любим пред Бога и пред хората, това повече ми харесва от съпруг)? И ако за някои това е така и те просто имат много силна нужда, осъзната или не - да принадлежат, за други не може ли да включва съзнателен избор, който не отрича, който не пречи на тяхната женска индивидуалност, на същността им без условните знаци и етикети, с които си служим, за да вървим не като слепци, блъскайки се в предметите, а като зрящи, през този и без това объркан свят? Колко обвързана може една жена да бъде с всички условности на обществото, с всички роли, в които волю или неволю влиза, и в същото време да бъде свободна?