Кралят е мъртъв. Да живее кралят!

Майкъл Джексън почина онзи ден на 50-годишна възраст. Докато всички се ровихме в повече подробности за това какво се е случило точно и какво го е предизвикало, аз се сетих за други огромни, величествени таланти, които рухват преди да им е дошло времето да изпеят последната си песен. Бях голяма почитателка на Майкъл когато бях 11-12 годишна. Бях дори в официалния му фен клуб в София, кичех се със значки с негови снимки, къдрех си един кичур и пищях на всяка една от 12-те прожекции на "Лунен пътешественик", на които съм била. Знаех песните му наизуст и по-късно, когато вече понаучих английски, започнах да усоявам и да си ги превеждам. По-късно усетих наистина колко талантлив човек е той, как Бог го е целунал и го е надарил не само със способността да пее и танцува, но и да го прави с лекотата, с която само най-добрите го могат. Завладяваше и побъркваше почитателите си до истерия с енергията си. Сигурно зад изпълненията му е лежал огромен труд, но преди всичко този труд е бил по-лек заради дареното му от Бог. Мисля си за живота му, изминал в по-голямата си част в работа, от 5-годишна възраст, почти до края, живота му, изживян пред света, на сцената, винаги пред погледите на другите. Сетих се и за Едит Пиаф. Преди няколко години бях потресена от филма за живота й, със страхотната Марийон Котияр, спомням си как през цялото време ми беше мъчно за това колко мъка, колко трудности, колко превратности са съпътствали успеха й. Замислих се за това, че е неминуемо да рухнеш при такова напрежение. Неминуемо е да се поддадеш на една и друга слабост, която постепенно да те разруши. И за всичко, което се случва, си има причина. Не е ли жестоко, за да се обогати света, да имаме възможността ние да се наслаждаваме на изкуството на великите, те да трябва да платят за гения си с живота си, с щастието си? И ако можеха накрая да се обърнат назад и да видят, подредени в две купчини, хубавото, което са постигнали с таланта си и трудностите, с които са го заплатили, дали пак щяха да изберат пътя, който са извървели? Дали гениално талантливите имат друг избор, освен да дават таланта си на света и да рухват под неговата тежест? Разбира се, не всички са такива, не всички се огъват... но аз си мисля, за тези, които са се огънали - Майкъл, Елвис, Пиаф... И дали, дори ние обикновените техни почитатели, можем да избираме и сами да направляваме съдбата си?

Рових се в youtube и гледах много от старите изпълнения на Майкъл, клиповете му още с Джаксън Файв, после соловите му, от Трилър, от Bad и по-нататък, но най-вече от най-силните му години, тогава, когато е наистина на върха, какво удоволствие е да го гледа и слуша човек, да се радва на таланта му. Чудесен е! Винаги ще си остане невероятен, недостижим, сигурна съм. Жалко, жалко, че полека-лека се разпадаше пред очите ни. Кариерата му е започнала с колана на баща му, търсещ грешка в изпълненията му, че да я поправи с него и приключи с шамарите на пресата, търсеща окапалото му ухо или изчезналия му нос или поредното дете, което ще го обвини в непозволени контакти...

Исках да сложа тук линк с една песен, която чух за първи път днес, но някак си не успявам сега да я намеря. Мисля, че е от времето още на Джаксън 5 и в нея Майкъл пее: "Дори да греша, оставете ме да бъда такъв, какъвто съм." Ако попаднете на нея, заслушайте се в жизнерадостния и мелодичен глас на младия човек, сигурен в слънчевото си утре...