Вечерен коктейл в сиво

Морето е сиво, сиво, толкова тъмно графитено сиво, сякаш, някой го е изрисувал с молив. Морето, всъщност, е океан, но тук никой не го нарича океан. Не знам дали е заради светлината в Южното полукълбо, но вечерно време наистина изглежда от сиво по-сиво. И не е заради „зимата” от 22 градуса в тази забулена в облаци юлска привечер. Макар синоптиците да обещаваха слънце без капчица дъжд сутринта, някакъв не много силен, но за сметка на това твърде упорит вятър, е надиплил над главите на хората също толкова дълбоко сива купеста облачност. На малката сцена, разположена посред алеята на Крепостта на Копакабана, музикантите настройват инструментите си, докато организаторът на „Музика в музея” сваля застрашително клатещия се банер на програмата и го обляга за всеки случай на бадемовото дърво. Млада майка се изправя и докато обръща гръб на количката с момченцето й в нея, тя се катурва. Детето писва, баща му го вдига бързо от земята, не се е наранило, само се е уплашило, но докато майката се опитва да го утеши, жена на видима възраст към шейсетте, заобиколена от хиляди торбички, на която никой не би повярвал, че някога е имала семейство, камо ли деца, започва да боботи басово. „Глупачка, така ли се става от стол? Всеки би видял, че така не се става от стол. Втурва се, зарязва си детето, ами ще падне, как няма да падне, виж я, моля ти се, ще го успокоява сега, що за майка непохватна.” Рефренът се повтаря на съседката отляво, после отдясно и е ясно – поне една зрителка на концерта вече е доволна, а той дори още не е почнал. Междувременно другите се оглеждат дали не могат да приберат столовете си под някой навес, защото дъждът настоява първи да излезе на сцената като пръскачка за напояване на зелена ливада. Единият музикант оставя контрабаса си на сцената и изчезва, докато организаторът, съвсем непринудено, с чанта на рамо, обявява на микрофона началото на концерта 13 минути по-рано от уречения час и допълва, че ще слушаме Гершуин докато дъждът реши, че е време за финален акорд. Двамата, които не са се уплашили от дъжда – барабанист на средна възраст, който се оказва съкварталец и сламено рус пианист – немец, който изглежда така, сякаш е излязъл от „Бременските градски музиканти” с кожените си ботуши, подкарват познати и непознати мелодии от Гершуин. Зад тях блестят, сякаш закарфичени в небето, светлинките на фавелата Кантагало, а под тях, подредени във високите четириъгълници на крайбрежната Авенида Атлантика, ту светват, ту изгасват лампите в хиляди апартаменти и хиляди хотелски стаи. Музиката се носи в темпо на игриво подрипващ кон, който хем не бърза много, хем пък иска да стигне до там, до където си е набелязал без излишно помайване. Голяма част от зрителите се наслаждават на това не особено майсторско изпълнение, защото все пак представлява глътка разнообразие сред морето от самба и други местни ритми. А има и такива, които са избрали безплатния концерт за саундтрак, докато разказват на ухото на гаджето си какво им се е случило през деня или упорито прелистват страниците на социалните мрежи в телефоните си. Някои се снимат и дори чучват на ръба на сцената, за по-добър ракурс. Постоянно сядат нови хора на освободените от наситилите се на изкуството кариоки столове, а дъждецът благосклонно попрестава, докато уговореният един час музикална програма не бива изпълнен. И всичко това под зорките погледи на двама военни, охраняващи крепостта и циркулиращи с лице към зрителите, за да вдъхват респект. Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна и в сигурни ръце, колкото срещу тези двама добре въоръжени младежи. Но да живее изкуството, безсмъртния Гершуин и възможността да му се радваш сред изключителни декори и благодарение на спонсорирани културни програми!