Съзерцание

Много е лесно да се дематериализираш и неусетно да се превърнеш в безплътен дух и сянка докато се разхождаш из приказни градчета като Делфт - прорязани от множество канали, свързани с прегърбени мостчета, с тесни къщи от двете им страни, леко наклонени една към друга или любопитно наведени към улицата, но с гостоприемно открити широки прозорци, които те поздравяват с неизменно подредени една до друга двойка саксии, най-често с орхидеи, или различни малки пластики.




Всяко пътуване е свързано с натрупването на толкова много нови впечатления, че е най-добре да отвориш широко сетивата си и да трупаш късчета от новата действителност, която се разкрива ту бавно и спокойно, ту шеметно и объркващо пред очите ти, навлиза в теб през ушите ти, докосваш я с пръстите си, обработваш я мисловно и я въргаляш в устата си, докато сдъвкваш всичките й парченца.

Най-добре е да бъдеш като сянка, която се носи из новото и непознато триизмерно преживяване, а не стена от собствената си същност, съвкупност от всичките натрупани до момента, на други места и по друго време спомени и опитности. Те, така или иначе, се отдръпват благоразумно, за да направят място за новото. И ако дозата е правилно премерена, винаги има място и за още нещо.

Новият свят е нетърпелив да ти се покаже, ако си готов да го попиеш като гъба. Върви, докато ти отмалеят краката и ти пресъхнат очите - тогава е време да се отпуснеш спокойно в някое кафене, да си влееш нови сили с кафе или бира, да отмориш погледа с безцелно зяпане наоколо и да запишеш набързо най-важното, което не искаш да забравяш.

Цял ден да се скиташ на едно място, насаме със себе си, е великолепно упражнение по тихо съзерцание, което изпълва със спокойствие и трупа важни запаси от положителна енергия - красиви, плътни спомени - за някои от евентуалните тягостни моменти на ежедневието.