неделя, 15 март 2009 г.

Пресконференция за едно жури, един фестивален директор и един журналист

По традиция пресконференциите в рамките на София Филм фест преминават в приятелска и непринудена атмосфера. Обикновено журналисти не липсват, но желаещите да задават въпроси не са много. Вероятно и затова водещите на пресконференциите - Стефан Китанов или Александър Донев винаги приготвят въпроси от себе си към участниците. Пресконференцията на международното жури, заело се със задачата да оцени първите или втори филми от конкурсната програма - Елена Йончева, Момчил Карамитев, Стефан Арсениевич, Дорон Еран, Янош Сас - не беше изключение. Но впрочем, те красноречиво ще дадат отговор на всички въпроси, които не им бяха зададени само след 3 дни, когато връчат наградите на своите избранници.

Ето и как протече разговорът между тях, Стефан Китанов и... моя милост.

Стефан Китанов: Когато човек е член на жури, той не само се води в оценката си от някакви критерии, но и с решенията си налага критерии. С избора си журито отправя послание към света. Какви качества трябва да притежава първият или вторият филм на един режисьор, така че да бъде актуален в света, в който живеем?

Янош Сас: Аз нямам строго определени критерии, но съм много добър член на публиката. И затова не гледам филмите като член на журито. Търся истории, които досега не съм виждал или такива, които много пъти съм виждал. Просто се оставям да потегля на кинопътешествието и ако това наистина е пътешествие, и не знам коя след коя гара следва, съм много щастлив. Аз съм човек с човешки чувства и ако филмът ме завладее, съм много щастлив.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Янош Сас: Това е екранизация по произведението на Агота Кристоф "Трилогия" за две момчета, които израстват през войната в дома на баба си. Една много специална военна история. В момента пиша сценария в хотела. Беше много трудно да получим правата за сценария. Преди 12 години когато направих "Братята Уитман", исках да заснема "Трилогия", но французинът, който притежаваше правата, ми се изсмя. Най-накрая обаче ги придобих. И се надявам филмът да е готов следващата година.

Стефан Китанов: Елена, ти си документалист. Била ли си член на игрално жури?

Елена Йончева: Не, била съм на документално. Затова сегашната задача е голямо предизвикателство за мен и чест, за което много благодаря. Игралното кино, според мен, трябва да вълнува от една страна, а от друга да провокира към размисъл. В този смисъл то не се различава от документалното кино, от реалния живот.

Стефан Китанов: Какъв е новият проект, по който работиш?

Елена Йончева: В момента завършвам филм, който ще се покаже следващата седмица по БНТ. Екипът ни беше 20 дни в Израел и в палестинските територии и се опитвахме да проследим това, което потресе света в началото на годината - 20-дневната война. Филмът ще е с продължителност 1 час и се надяваме да провокираме към размисъл хората.

Стефан Китанов: Какъв е твоят критерий за младо кино, Дорон?

Дорон Еран: Аз се занимавам с кино 25 - 27 кино. Започнах с продуциране. Първият ми филм беше много глупава тинейджърска комедия, която стана голям хит. Но след това осъзнах, че силно вярвам в това, че можем да променим начина на мислене на хората чрез киното. И оттогава насам се занимавам с филми, коитосе надавям, че могат да променят начина на мислене не само в Израел, но и в света.

През 1989 г. заснех филма "Пътят към Енхарот" по романа на много известен израелски писател, пишещ за мира. Реших да го заснемем на английски и поканих на кастинга Алесандра Мусолини, която тогава не беше политик, а все още актриса. Хората в Израел бяха изключително раздразнени от тези два факта. Казваха ми: „Значи следващия път ще поканиш внучката на Хитлер." Разбира се филмът имаше огромен успех по целия свят, но не и в Израел. По това време хората много се страхуваха от един генерал - Ариел Шарон, който взимаше дейно участие във войната с Ливан. Много кинодейци бяха против тази война, против цялата политика на война. Притеснявахме се Шарон да не се върне на власт. Но както знаете, той стана премиер. Другият израелски филм на фестивала "Валс с Башир" разказва история, свързана с него.

Стефан Китанов: Момчил, какво е киното, което те вълнува и с какво се занимаваш в момента, освен документалния филм за баща си?

Момчил Карамитев: Киното, което ме вълнува е живото кино, това, което има някакво послание. Имам щастие в последните години да работя в Холивуд, а той е създаден така, че да изпраща послания към хората. Затова то е толкова велик и затова хора от всички страни работят там.

Имах щастието да работя с различни режисьори, с различни стилистики и един от най-важните ми контакти беше с Мартин Скорсезе. От него се научих да работя с актьори. Не познавам актьор, който да не иска да работи с актьори.

Друг голям режисьор е Клинт Истууд. Много съжалявам, че не можах да помогна да дойде тук последният му филм "Гран Торино", защото за мен това е един много силен филм.

Близо година и половина работя по проект, който е свързан с баща ми. Тази идея дойде преди около 5 години, когато участвах в друг проект, посветен на него. По време на работата на моя филм започнах да преоткривам баща си. Когато го изгубих, аз бях само на 13 години и тогава нашият контакт е бил може би чисто кръвен, биологически. Не съм имал възможност да обсъждам нещо с него, да водя философски разговори, да поемам всичко онова, което той ми казва. Защото възрастта ми беше такава, в която човек обикновено тръгва срещу света, срещу родителите си. Сега съм много по-близко до него като житейска позиция и философия.

Тук Стефан Китанов запя, а след него и членовете на журито, "Честит рожден ден" на Стефан Арсениевич, който днес навършва 32 години.

Стефан Арсениевич: Това е третият рожден ден, който празнувам на София филм фест. Изчислих, че около 10 % от всички рожденни дни съм си прекарал тук. Явно трябва да продължавам да правя филми , за да идвам тук. Винаги е толкова прекрасно, различно и специално тук.

Стефан Китанов: Преди да направиш първия си пълнометражен игрален филм "Любов и други престъпления", ти направи няколко късометражни, сред които новелата ти в "Поколение: Изгубени и намерени" и "Торсио", който, според мен, е един от най-добрите късометражни филми въобще. Кое за теб беше по-лесно като начин на изразяване - късометражното или игралното кино? Какъв е новият ти проект?

Стефан Арсениевич: Различно е. Разбира се, игралното кино е по-трудно, но на мен ми хареса и се забавлявам с двете по различен начин. И за да ти отговоря и на двата въпроса, няма да се откажа от късометражното кино, това лято ще заснема още един такъв филм, а същевременно подготвям и втория си игрален филм. В момента пиша първата версия на сценария и вероятно снимките ще са чак следващата година.

Стефан Китанов: Ти са част от "Поколение: Изгубени и намерени". Режисьорите и продуцентите от него сечувстваме като общност. Какво беше за теб работата ти по този филм, по какъв начин той повлия върху развитието ти?

Стефан Арсениевич: Този филм ме събра с режисьори от моето поколение от този регион. За мен това беше много вдъхновяващо, защото открих много нови неща. Смятам, че имаме малък проблем на Балканите, защото въпреки че сме съседи, не общуваме много един с друг. Живеем един до друг, а сме обърнати повече на запад. Странно ми е, че първо съм пътувал на запад и после дойдох в България. Така че най-важното, свързано с този проект беше, че аз, лично, дълбоко преоткрих региона. Смятам, че имаме огромен потенциал от творческа енергия на Балканите и смятам, че трябва да работим всички заедно и да създадем нещо заедно.

Имахме идея да създадем Организация на младите балкански творци, но след това осъзнахме, че няма нужда да институционализираме нещо, което вече неформално съществува - контактите и обмяната на идеи между нас.

Лора Трайкова: Вече разбрахме, че председателят гледа филмите като зрител. Той може да си го позволи, защото е шеф. Имат ли обаче другите някакви специфични задачи докато гледат филмите?

Момчил Карамитев: Всеки един от нас гледа филмите по свой начин. Няма някой, който да следи работата на операторите, например, или на режисьорите. Ние сме само 5 човека и понеже нашият шеф е либерален, ние си позволихме просто да споделяме с него мнението си след прожекциите.

Янош Сас: Нищо особено няма в нашата работа като жури. Има филми, които обсъждаме и такива, които не обсъждаме. Ако обсъждаме един филм, след като сме го гледали, значи той е добър. А филмът, който ще обсъдим 2-3 дни след като сме го гледали, ще бъде победителят.

Но не знаем още кой е той.

Не приемам това, че съм шеф на журито много сериозно. Но съм много щастлив да седя тук до Стефан, който е избра много добри филми. Те ме държат буден късно през нощта в хотела и аз мисля, ли мисля върху тях... И въпреки това е много хубаво да бъдеш президент на жури.

Лора Трайкова: Г-жо Йончева, как мислите, работата ви като документалист доколко би ви помогнала като член на журито?

Елена Йончева: Ако погледнем на това позитивно, ще видим, че аз съм може би най-големият зрител сред членовете на журито. Ако говорим за критерии, филмите, които провокират емоции и размисъл най-вероятно ще бъдат на масата за обсъждане на края.

actualno.com, 11 март 2009

Няма коментари:

Публикуване на коментар