Бардак в театъра? Мерси, няма нужда

Така, както мъжете ходят само по мъжки в някой бардак, така и за представление с това заглавие, е логично да отидете в компанията на някой от същия пол, за да бъдете от една и съща страна на барикадата. Не че препоръчвам представлението.

"Бардак" в театър "Сълза и смях" е позакъсняла с около двайсетина години постановка - и с темата си, и с режисьорксите решения актрисите да са облечени водевилно, да се поразсъбличат и показват гърди, и да симулират секс на сцената. Пък било то и с Асен Блатечки. Всъщност, докато моята спътница не ми каза, че две от въпросните три жени на сцената - Милена Маркова – Маца, Невена Бозукова – Неве (какво стана с доброто старо време, когато не ни се налагаше да знаем как му викат "на галено" на всеки актьор!?!), Добриела Попова (- вероятно Доби!?) - не били професионални актриси, бях склонна саркастично да натъртя на това, че и един добър актьор на сцената е достатъчен, за да блеснат тенекиено посредствените около него.

Добрият актьор, разбира се, е Асен Блатечки, който не се напряга в ролите на различните типажи мъже, преминаващи пред очите ни и в живота на героините и въпреки това спокойно изпълва всяка сцена, в която се появява с естествената си игра и, разбира се, мъжкарското си излъчване.

Що се отнася до пиесата, прочетох в интернет, оказа се австрийска. Не знам с какво е привлякла тя режисьора Георги Михалков, но е изпълнена с клишетата на класическите любовни истории - домакинята, на която съпругът й изневерява, кариеристката, която жертва брака си заради работата си и, а сега де, курвата, за нея няма какво да обяснявам. Впрочем, на мен тя ми беше най-забавна и най-малко досадна.

И мъжът - образованият (хирург-женкар), приматът (ски учител, говори нечленоразделно за по-убедително), модерният (рекламистът - той не е женкар, но му се случва да изневерява). Всъщност той говори най-много от тримата. Докато се оплаква от жените, те на свой ред се оплакват от мъжете. Жените искат хем да са свободни и независими, хем да имат мъж до себе си, който да им отваря вратата и да не им изневерява. Мъжете, или мъжът, пък дръпна един защеметяващ монолог накрая (докато с една от жените се поклащаха в ритъма на секса) за това, как жените са виновни, че съвременният мъж е затворил сърцето си. В юношеството на всеки един имало по една жена, която му го била разбила и то така, че оттам насетне той доброволно бил решил да си го държи затворено навеки. Ама, моля ви се! Всъщност, за такъв монолог съм била виновна и аз.

Само че всичкият този буквализъм и назидателен тон, който се лееше към мен, беззащитния зрител, заедно с гъстия цигарен дим от актьорите (надявам се, че догодина като забранят да се пуши навсякъде, това ще значи и че ще спрят да ни опушват с цел по-голямо внушение, или и аз не знам какво. Като пият вода вместо алкохол на сцената, така биха могли и да ходят с незапалени цигари, ако това е толкова важно за характеристиката на героя им...) ме наведе само на една мисъл.

Ясно е, че всички сме били наранявани, пък то и нееднократно. Не може ли вместо да се обвиняваме един друг, просто да се хванем за ръка и да опитаме да тръгнем заедно напред? Въпреки че пак има вероятност да нараним и да бъдем наранени. Какво толкова! И, какво друго по-добро бихме могли да направим?

В един от романите си Ромен Гари беше отбелязал, че страшното не е, че човек не може да живее без любов, а че може. Ще ми се да вярвам, че за мен това никога няма да се отнася.

.......

В интерес на истината на публиката пиесата и играта очевидно й харесаха. Ръкопляскаше се бурно, имаше силен смях на по-завъртяните псувни. Но на мен всичко това ми напомняше за началото на 90-те, когато театърът се променяше, и на сцената нахлуваше свободата с всичките и позитиви и негативи, Ивайло Христов играеше "Секс, наркотици и рокенрол", заедно с Дони и Коцето (тогава без Калки), пушеше, а аз извърших първото си пиратско дело - тайно си записах представлението с репортерския касетофон на майка ми. Мислех си, че всичко това си е било с времето си. Но не за всички, очевидно.