Учител - професия или признание

В Деня на Славянската писменост и култура, 24 май, се сещам за малкото учители, които са оставили силен отпечатък върху мен.

Учех в обикновено квартално училище в ж.к. "Младост-2”, но въпреки това в нашата класна стая, по български и литература, имаше по-особена атмосфера. В дъното зад гърбовете ни ни гледаха Йовков, Алеко, дядо Вазов, но не от казионните портрети, а нарисувани с ярки краски по самата стена, от нашия учител. А той се разхождаше между редиците ни със своята конска опашка - меко казано, авангарден аксесоар в годините малко преди демокрацията. Чувствахме го хем близък до нас, защото беше един от най-оригиналните и освободени наши учители, хем никога прекалено близо, че да изгуби авторитета си пред нас.

Потърсих го и в 11 клас, за да ме подготви за кандидат-студентските изпити, макар вече да не учех в това училище. И до днес помня, колко забавно и в същото време притеснително ми беше на неговите уроци. Помня как нарисува дърво, за да ми обясни "Под игото”. Помня и как се разсмивах и в същото време умирах от срам на коментарите му върху плахите ми опити да развивам литературни теми. Помня също така колко учудена оставах всеки път от различните и все повече неща, които той виждаше в текстовете от конспекта. А те за мен бяха загадка. Обичам литературата и благодарение и на неговите усилия да ме научи как малко по малко да я дешифрирам, съм разбрала много за света, за живота и за себе си.

Потърсих го в навечерието на неговия не само професионален празник, 24 май. Запознайте се с Бурян Семерджиев, който е преподавател по български език и литература на учениците от 4 до 12 клас от 33 години, 30 от които прекарва в 128 СОУ "Алберт Айнщайн" в София. Когато си вложил 33 години в работата си, професионалният празник вероятно се усеща и по много личен начин, а професията става синоним на призвание.

Разговаряхме за това какво е днес мястото на литературата и българският език в училище, кои ученици се интересуват от тях, как се запалва интереса у тях и какви са радостите на учителя.

Защо станахте учител?

Бурян Семерджиев: Заради литературата. Освен хоби, тя е и средство за общуване. Някога по-успешно се общуваше с литературата, а днес тя е изместена от технологиите. И оттам и общуването става по-трудно. Проблемът на неумението да се общува и затварянето в сферата на технологиите обаче не е характерен само за България.

Смятате ли, че така, както се преподава в момента в училище, литературата помага на учениците да излязат поне за малко от сферата на технологиите? Въпреки че доста неща могат да бъдат намерени и прочетени и в интернет.

Точно в това е трудността, когато всичко го има наготово, няма стимул да се търси. Или се търси в последния момент, отлага се и така и не се научава, не се извлича необходимото. Дори боравенето със самата книга затруднява учениците. Имал съм куриозни случаи родителите да качват на компютър всички уроци, за да може детето да ги прочете оттам. Тъй като от хартиен носител няма желание да чете.

И въпреки това, как все пак намирате сега контакт с учениците?

Намира се. По-труден е, просто трябва да следиш доколко материалът, литературата може да достигне до техните интереси и да я интерпретираш в тази насока, тъй като много от темите и идеите, които се интерпретират в произведенията постепенно се отдалечават все повече от самите ученици. Особено се забелязва това при по-малките, защото селските разказчета, например, са далеч от ежедневието им, от начина им на мислене. Да не говорим, че езикът им става абсолютно чужд, елементарни думи не разбират. Не могат да си представят различни ситуации и всичко им се струва откъснато, далечно, като някаква вълшебна история.

Да, но откъснати и далечни неща те гледат и в анимационните филми по телевизията.

Да, но това става на базата на технологиите. Докато литературните текстове, които се вмъкват в учебния материал, сякаш умишлено се избират далеч от нашата реалност.

Колко често трябва да се сменят текстовете в учебниците, според вас, за да отговарят на интересите на учениците?

Това вече е въпрос на цялостната система, на цялостната визия, която винаги е липсвала в образованието ни. В повечето страни, в които съм наблюдавал системата на образование, смяната са прави средно на 50 години, у нас – средно веднъж-два пъти годишно. Само че тази смяна е привидна. Реално едни текстове от горните класове слизат в долните, или обратното. Обикновено в това търсене се избира най-неподходящият вариант.

Това не е ли стреляне напосоки? Какво печели министерството?

Да, така е. Това са предложения на отделни експерти. В момента част от материала от 9 клас е смъкнат в 5 клас - митологията, християнството, християнизацията, религиозните и духовните култури. Само че такъв материал в 5 клас, колкото и да се опростява, трудно може да се възприеме по начина, по който се предполага, че трябва.

Аз навремето имах проблеми с "Хамлет", така и не успях да разбера неговата дилема и години по-късно я осмислих.

Това не е учудващо. Понякога преподавам и на 5 и на 9 клас по един и същи начин, защото така са написани нещата в учебниците им. Например към гръцката митология петокласниците не могат да изпитат интерес, или нужда да разберат повече, защото могат единствено да възприемат външната страна на нещата, кой какво направил, кой какъв бог е. Те няма как да свържат историите с жизнения си опит. Така е и с граматиката. Разделена е да се преподава в две години, но кой знае защо започваме с втората част. Нещата се объркват от различните идеи на различните авторски колективи, създаващи учебниците.

Как може ученик, който има интерес към литературата, от една страна, и желание да пише, от друга, да извлече максимума от образователната система?

Броят на тези ученици всяка година намалява, защото всички онези форми на класни и извънкласни занятия, които доизграждаха учениците, изчезнаха. Разчита се на частни уроци, или на кръжоци в читалища. Наскоро съобщиха за църква, в която се опитват да направят подобен кръжок. В училище в момента, нито законът, нито средствата от бюджета, го позволяват.

А в хуманитарните паралелки в какво се изразява разширеното изучаване на литература?

В много повече материал, несъобразен с времето. В рамките на един час – вместо 1, се учат 2 произведения. Броят на текстовете и техният обем се увеличава с всяка година. От 20 години не бях преподавал в 5 клас – в момента средният текст от учебника там е между 4 и 5 печатни листа. Един добър ученик не е в състояние да го прочете в рамките на един час. Понеже текстовете са много, върху един можем да се задържим максимум два часа и така усвояването става по-трудно.

В момента пишат литературно-интерпретативни съчинения и трансформиращи преразкази от името на герой или предмет. Като замисъл те са много добри. Преди години съм го правил и тогава имаше голям успех, защото не беше толкова задължително. Имаше подходящи текстове. Сега половината от текстовете не предразполагат към такава трансформация, защото са по-трудни, далечни и ако има и отделни думи, които учениците не разбират, те се затрудняват при преразказа.

Другото голямо разминаване е във високите изисквания, които се поставят в учебните планове и ниските - при изпитното оценяване в училище и при приемни изпити.

Нещата се опростяват, или ненужно се правят сложни. Миналата година външният изпит на петокласниците беше 3 часа и съдържаше 40 граматични въпроси или преразказ или съчинения. Тази година същият обем трябва да бъде направен за 45 минути. След като цяла година сме се мъчили да правим преразказ на текстове от 4-5 листа, на външното оценяване им дават текст за преразказ от 10 изречения. В тестовото изпитване също се дават елементарни граматически задачи, а през годината се мъчим със сложни. Като прибавим и това, че оценките от тестовото изпитване, според наредба от министерството, не се вземат под внимание, освен ако ученикът сам не поиска това, оттам нататък учениците нямат стимул да се стараят.

Интересът към литературата винаги е бил интересът към това, което е актуално днес. Знае се много добре кои книги и филми вълнуват учениците. Те никога не влизат в учебния план. За 30-те си години работа съм видял 10-15 текста, нови като предложение за учебната програма, но не и като идеи.

В 6-7 клас има фантастика от Айзък Азимов, чието име на никой ученик в момента не говори нищо. Той е попаднал в учебната програма, защото интересува хората от по-предишните поколения. Но те са тези, които създават учебните програми.

Как успявате да достигнете до децата и да им предадете своя интерес към литературата?

Опитвам се да лавирам – в свободата, която уж ни се дава. Доколкото е възможно изменям проблематиката на текста, подбирам различна насока или вмъквам такива задачи, които повече или по-малко да са близки до децата. Това е трудно, защото съм ограничен от рамките на едно задължително изискване. Ще дам пак пример с най-малките, защото там най-често се правят промени, а и най-скоро се случиха нови.

Подробното изучаване на народния календар с всичките обичаи, които вече на много места, да не говорим пък за градовете – не се прилагат. За тях това са интересни неща, но по-скоро като някакви небивали, фантастични елементи. Затова е трудно да се направи интересна задача по темата, защото те я възприемат като нещо ненужно, непрактично. За тях народните песни са нещо странно, което съществува, но трудно схващат смисъла им, трудно ги свързват със себе си, а още по-малко могат и да разберат емоциите в тях.

А не е ли съобразено в различните предмети от една учебна година да се навържат сходни или еднакви теми?

Бих казал, че е направено точно обратното. Отделни понятия, които едно време са се изучавали в горния курс, сега се изнасят на преден план в долните класове, защото в живота децата се предполага, че често се сблъскват с тях. Например в 4-5 клас трябва да научат какво е "отдаване на топлина" и да могат да дадат десетки примери с източници за отдаване на топлина, което не е по силите им. По труд и творчество по същото време учат да правят затворени и отворени електрични вериги, а по физика електрична верига започват да учат в 8 клас. Съгласуваността между отделните предмети, макар да се говори постоянно, че все това се прави, на практика още повече се нарушава.

Има и още нещо. В момента масово се затварят училищните библиотеки, които и без това са малко. На нашата библиотека се отпускат средно по 50 лв. годишно. 90% от книгите са от преди 15-20 години. Предимно я ползват най-малките ученици, а по-големите четат задължителните произведения, които вече отдавна са се окъсали и които носят в предговорите си критики от отминали години. Учениците, разбира се, автоматично преписват от тях или от подобни неща, качени в интернет.

Когато се подготвях да кандидатствам в университета, бях разкъсвана от желанието си да се науча сама да си пиша темите, така, както ме учехте вие, и от друга страна да вкарвам пасажи от общоприетите критики, за всеки случай, освен че беше и по-лесно.

Интернет или критиката на книга предлагат начин да не мислиш. Традицията, която не може да се изкорени с никакви приказки е, че всяко написано нещо е догматична истина. Трудно е да убедиш младежите, а и по-възрастните, че ако се замислят върху това, което им се поднася наготово, често ще открият безсмислици. Не се замислят, че всеки може да качи в интернет, каквото си поиска, както и че след 10.11.1989 г. всеки може да издаде книга, независимо дали има писателски талант, или - не. Голям проблем на новата българска литература е, че съдържа много цинизми и е трудно да я включиш в учебниците. Освен това българската литература днес се издава средно в тиражи между 500 и 1000 бройки. Как да стане популярна, как да се оцени, какви критерии ще определят, че е качествена?

Може ли да се направи някакво разграничение кои ученици проявяват повече интерес към литературата – по-малките или по-големите?

По-малките по принцип проявяват повече интерес към всичко. По-големите в последните години са завладени от прагматизма, останалите интереси постепенно замират. Липсва и някаква ясна перспектива за бъдещето. Литературата не може да даде отговор на въпроси, на които и животът мълчи.

Липсва и стимул. Тази година броят на кандидатстудентските места е с 5000 повече от кандидатите. Предварително знаеш, че ще влезеш, знаеш, че като влезеш, ще завършиш. Освен това, ако се замислиш, ще разбереш, че няма да си намериш работа по специалността. От къде работа по специалността за 150 – 200 000 висшисти, които всяка година завършват?

Иначе работят от 9 клас по кафенета и магазини и нямат време да учат. В повечето случаи работят нещо, което не ги влече. В повечето случаи записват да учат нещо, което не ги интересува, това е омагьосан кръг. На какво да ги научиш с литературата? Животът ги учи по-убедително – те разсъждават така: „Тук дават толкова пари, значи тук ще работя.”

Какви тогава са вашите радости като учител?

Ако по-рано гледахме по-голямата част от учениците да се научат на елементарни неща, сега радостта е поне няколко човека да ги усвоят. Този, който има желание, намира начин да се развие. Затова никога не съм и твърдял, че учениците ми, които са се развили добре в живота, го дължат по някакъв начин на мен.

Училището прилича на живота със своята несигурност – ако учителят не знае дали утре няма да го съкратят, как може да бъде спокоен и да преподава спокойно на децата. Всяка година броят на учителите намалява заради демографската криза. В същото време идват нови хора, които никога не са работили като учители и смъкват нивото.

Има и много деца, чиито родители работят в чужбина, 8-9 клас, оставени на самотек. В един от най-слабите ми класове преди няколко години с ученици, които най-трудно се поддаваха на обучение, половината родители работеха в чужбина.

Може ли изучаването на български език, такова, каквото е в момента, да помогне на учениците да придобият по-ясна идея за идентичността си като българи? Защото повечето много ни е срам, че сме българи, отричаме всичко българско и се опитваме някак си да си извиним заради факта, че сме родени и живеем тук.

Ежегодно в езика ни навлизат редица чуждици, отново заради технологиите. Това не се съобразява на по-високо ниво. Замря кампанията, стартирана преди почти четвърт век за чистота на българския език. Президентът ни, половината професори в университетите използват чуждици, научните трудове са изпъстрени с тях. По същия начин учебниците налагат сложен, изпълнен с чуждици изказ, който учениците не разбират. И в същото време искаме да убеждаваме децата, че българският език е хубав.

Не може на парче да се работи, трябва цялостна стратегия. Тази работа на парче започна още през 1972 г. с пленума за образованието на Тодор Живков когато уж трябваше да се изработи обща стратегия за българското образование. Тогава взехме малко от руското, малко от френското, малко от немското и го приложихме у нас. Същото става и сега. Не може да кажеш на детето да учи малко турски, цигански, иврит, за да му покажеш връзката с различните етноси и да сложиш тези езици не другаде, а в учебника по български, а след това да завършиш с думите, че трябва да се гордее именно с българския език.

Преди се стремяхме да изградим колектив от учениците, но в него изявените личности изпъкваха. Сега, когато всичко е насочено към отделната личност, парадоксално водещо се оказва колективното. Граматиката им е общо взето на добро ниво, лошото е, че копират чути или прочетени от разни места изключително модерни високопарни фрази. В 8 клас вече сме приключили с граматиката и започваме чисто журналистическа работа, която на повечето деца не им трябва. Начини на комуникация, чисто стилистични въпроси, редактиране. Елементарните граматични въпроси от 5-6 клас са на матурата в 12, само че никой не съобразява прекъсването от 6 години.

Доколко и как възприемат учениците 24 май като празник?

Много е трудно да се каже. Те по традиция продължават да възприемат шаблонно. Тържествата, които някога бяха задължителни, отпаднаха. Празнични шествия има епизодично. Празничното е, че не учим. Като цяло усещането за празник не може да се придобие от един текст, прочетен от учебника. Всеки трябва сам да си намери мястото и да участва, но за да си намери това място, трябва предварителна подготовка. За празника няма пари, но ни насърчават да го направим. Празничността се загуби. По традиция училището се украсява с цветя, но как да накараш ученика да донесе букет, като те са толкова скъпи. Отдавна нямаме и духова музика в училище.

Имат ли децата усещането, че нашият език е значим и заради това, че притежава собствена азбука?

По-скоро пак е въпрос на внушение, отколкото на осъзнаване. След 25-та или 30-та си година човек по-сериозно се замисля над това. Децата по цял ден пишат смс-и на латиница, как да ги убедим, че кирилицата е по-значима за нас? Как да ги убедим да се изказват художествено, след като те ни контрират, че в скайпа не използват такива изрази и слагат иконки вместо думи.

За вас с какво 24 май е по-различен от другите дни?

Аз и на 24 май си работя у дома – рисувам икони. Повечето такива празници са и религиозни, и това ми дава стимул, вдъхновение да рисувам.

actualno.com, 24 май 2009